МЕСТЯ СЕ В НОВ ДОМ

Да, правилно прочетохте. Едва от два дни съм в този и вече се местя. Ами, гледам аз, че повечето сте в къщичката на wordpress, и реших и аз да се преместя там. Пък и там има по-добри условия за публикуване, коментиране и т.н. Да не обяснявам, вие си ги знаете.
Така че, ако сте ми дошли на гости тук, моля ви, прочетете това и ми елате на гости в новия ми дом.
Ще ви очаквам!

http://dimitrovamariana.wordpress.com/

От днес, при всички, при които ще ходя на гости, ще е активен новият адрес.
Леки, топли и спокойни почивни дни ви желая!

За настроение

След огъня, естествено идва ред на леда.
За това най-подходяща е "Снежната кралица".
Потопете се в "леда" и. Оставете се да ви отнесе с прекрасният си глас, над снежното си кралство. И мечтайте...

"Nemo" - Nighwish & Tarja Turunen

За настроение

Когато слушаме тази песен, с моята приятелка се пренасяме в една фантазия.
Карибско море, късен следобед, слънце и лек бриз, бяла яхта, на палубата тента, а под нея, ние - принцески - удобно настанени в шезлонг . И принцове най-отбрани, се грижат за нас - плодове, шоколад, сладолед, коктейли и много подаръци, от онези, които не можеш да пипнеш.
Някой иска ли да се присъедини към нас?

"La gota fria" - Хулио Иглесиас

Есента и дядо...

Есен е. Не помня от кога не обичам този сезон – прави ме някак тъжна, меланхолична и ме заливат всякакви мисли и размисли. Тази есен обаче е различна. Защо ли?!

Помня от детството ми, дядо често казваше, че есента е най-хубавият сезон. Прибрал си реколтата, спестил си пари за зимата, преброил си пилците, и агънцата, и бебетата, създадени в топлият уют на зимата. И започват празниците – Димитровден, Архангел Михаил, Никулден и така, та чак до пролетта. Помня не само думите му, но и един от онези мигове, когато го е казал.

Есенна вечер, песента на дъжда се слива с бумтенето на печката, а ние с братовчедка ми седим сгушени в леглото. Дядо присяда до нас, чете вестник и отговаря на въпросите на внучките си – любопитки, разбира се: “Дядо, а защо като дойде есен вече не работите, а си почивате? А защо не си почиваш лятото, когато можеш да си играеш с нас, навън?” Той оставя вестника, настанява се удобно, отговаря на въпросите ни, а после ни разказва приказки, които баба, докато прави вечерята, допълва или уточнява.

Сега като си спомням тези мигове, безценни в моя живот, си мисля “Как съм могла да забравя за тях и да престана да харесвам есента?”

Предполагам, че начинът ни на живот в големия град, някак ни е повлиял, защото не съм единствената с подобно отношение към него. Свършило е лятото, сезонът на почивките и безгрижието, на леките дрешки и късните разходки. Дошло е време да се върнем на работа, училище, университет. Нова година, нов късмет – през есента! Звучи странно, но така го чувствам. И май не само аз.

Но преди няколко дни Жени написа “Най-накрая есен”. Забавно ми беше да прочета първото изречение – “Ами да, знам, че ще ме бият много хора след това, което ще напиша, ама признайте си, че това до сега не беше истинска есен- тениски, слънце… Ааа, не на мен…” Разсмя ме!

А по това време течаха едни мисли през главата ми, проясняващи, изясняващи, потвърждаващи.. Настана бъркотия в мен. Но настроението ми се разведри, мислите ми потекоха в правилната посока и... някак погледнах есента с други очи. А днес си спомних за дядо...

И есента започна да ми харесва. Отново!

Как една страхотна жена ми вдъхна вяра

Чета си аз приказки, за спомена, за детската мечта, за щастието, за надеждата... и си говоря с една страхотна жена. Питам я: "А приказка за вярата, защо не напишеш? Вярата ни е нужна почти колкото и надеждата." А тя отговаря през смях: "Хехе, те неслучайно са сестри - Вяра, Надежда и Любов. Ще си помисля." Не мисли дълго. Снощи я написа и веднага ни я даде да я прочетем.
Четях, и ред след ред, усмивката ми ставаше по-широка, на душата ми ставаше по-спокойно, а поувяхналата ми малко Вяра, разцъфтяваше.
Такава си е тя. Познавам я от почти месец, а не е спряла да ме изненадва, да ме кара да се усмихвам, да се смея, да плача, или пък, ей така, с шегите и закачките си, да ме хвърля в дълбок размисъл - за мен самата, за живота, за принцесите и цариците, или за мечтите. Да не забравя! С всичко това, тя все ме праща на път - към себе си. Не е лесен този път, и не е къс, и не е прав, а криволичи. И понякога, вървейки, губя частички от Вярата си. А тя, тази страхотна жена, някак знае, какво да ми каже, какво да ми даде да прочета, знае точните думи, с които да ме върне в пътя или да го направи по-лек.
И снощи го направи, за пореден път.
И днес го направи, пак. Като ме подтикна да си направя блог.
Благодаря ти Дачи!!!