Как една страхотна жена ми вдъхна вяра

Чета си аз приказки, за спомена, за детската мечта, за щастието, за надеждата... и си говоря с една страхотна жена. Питам я: "А приказка за вярата, защо не напишеш? Вярата ни е нужна почти колкото и надеждата." А тя отговаря през смях: "Хехе, те неслучайно са сестри - Вяра, Надежда и Любов. Ще си помисля." Не мисли дълго. Снощи я написа и веднага ни я даде да я прочетем.
Четях, и ред след ред, усмивката ми ставаше по-широка, на душата ми ставаше по-спокойно, а поувяхналата ми малко Вяра, разцъфтяваше.
Такава си е тя. Познавам я от почти месец, а не е спряла да ме изненадва, да ме кара да се усмихвам, да се смея, да плача, или пък, ей така, с шегите и закачките си, да ме хвърля в дълбок размисъл - за мен самата, за живота, за принцесите и цариците, или за мечтите. Да не забравя! С всичко това, тя все ме праща на път - към себе си. Не е лесен този път, и не е къс, и не е прав, а криволичи. И понякога, вървейки, губя частички от Вярата си. А тя, тази страхотна жена, някак знае, какво да ми каже, какво да ми даде да прочета, знае точните думи, с които да ме върне в пътя или да го направи по-лек.
И снощи го направи, за пореден път.
И днес го направи, пак. Като ме подтикна да си направя блог.
Благодаря ти Дачи!!!